- А сега вържи очите ми – прошепна тя с нетърпелив глас.

Намираше се в полупразната стая на собственото си съзнание. Отдавна не бе идвала тук. Всичко бе потънало в прах. Използваните някога палитри бяха захвърлени настрани, платната – непокътнати, а пианото – затворено. Книгите си стояха самотни на рафта, чакащи момента на прозрението й, но часовникът беше спрял. А с него и врмето.

Беше избрала да живее далеч от същественото. Всеки ден минаваше по-леко, ако не го обременяваше с безкрайното лутане из дебрите на видимото, очевидното, онова, което ти се навира в очите, без значение дали искаш или не. Това беше основният недостатък на истината – глупачката просто не можеше да не си вре носа, където не й е работа и постоянно искаше да излиза на показ. Някаква болезнена нужда от внимание, подлудяваща и досадна. Искаше единствено да разруши идилията, толкова трудно създадена и бранена със зъби и нокти.

Сделката бе сключена. Тя искаше да се отърве от натрапницата, а той можеше да й помогне. Двете страни бяха повече от доволни - тя получаваше спокойствие, мир, наслада и онези скъпи розови очила, които не бе могла да си позволи досега (обичаше да бъде в крак с модата), а той получаваше всичко останало. Колко малко струват жените! Две-три мили думи, чифт очила или просто няколко отделени минути за качествена манипулация бяха способни да ги накарат да изгубят светоусещането си и сами да пожелаят да ти дадат това, което на никого не му е за даване.

- А сега вържи очите ми, - повтори тя нетърпеливо. Силно стенание се отрони от устните й при допира на кашмирената превръзка върху кожата й. С нескрито нетърпение очакваше продължението. Всяка клетка от тялото й гореше в неописуема смесица от страх и желание. Изборът беше направен, беше доброволен и безвъзвратен. – Къде ще ме отведеш?

Гласът й кантеше в тъмната стая. Почувства само лек ветрец по рамото си. Със сигурност знаеше, че той е тук. Не й трябваше да го вижда. Не й трябваха очи, нито зрение – те само усложняваха нещата. А тя си падаше по лесното...